Как взаимоотношенията помагат на човек да излезе от усещането за изолация, след като всеки е сам в съществуването си и могат ли да съществуват междуличностни взаимоотношения, които не са средство за бягство от самотата и изолацията?
В предишна статия разгледах видовете изолация и колко е важно усещането за самота да присъства в живота на човек. Днес ще разгледам различните видове междуличностни отношения и как те се явяват основна опора срещу ужаса от екзестенциална изолация.
Междуличностните отношения могат да се случват следствие на търсене задоволяването различни потребности като сигурност, привързаност, валидиране на себе си, задоволяване на похот или власт. Днес няма да се сприрам на видовете отношения, които се създават на база задоволяването им, а върху това
как тези отношения помагат за успокоение на фундаменталната и унирверсална изолация?
Никое взаимоотношение не може да елиминира изолацията. Всеки от нас е сам в съществуването. Въпреки това самотата може да се сподели по такъв начин, че любовта да компенсира болката от изолацията.
Чудесното взаимоотношение преминава бариерите на възвишената самота, покорява строгия ѝ закон и прехвърля мост от едно същество към друго през пропаста на ужаса от Вселената
Бубер
Само след като човек признае своята изолирана ситуация и се изправи пред нея с решимост, може да се обърне с любов към другия. Ако е обвзет от ужас пред пропаста на самотата, никога няма да го направи, а връзките му ще се дължат не на истинско свързване, а на съвместни неуспехи, на онова, което можеше да е било.
Ялом започва концепта си за създаването на междуличностни взаимоотношения така:
„Не бихме могли да изграждаме отношения с другите без пълното разбиране за тях като за нас, като чувстващи същества, също сами, също уплашени, също създаващи свят на „у-дома“. Държим се към другите същества като към инструменти. Другият вече не е „друг“, а „то“, той е поставен там, заради някаква функция. Фундаменталната функция, разбира се, е отричането на изолацията. За да разберем какво не е взаимоотношението, ще е необходимо първо да разберем какво – по най-добрия начин – може да бъде то.“
Осъзнаването на такъв модел влизане във взаимоотношения би могло да бъде трудно и ново, но е от необходимост човек да си зададе въпросът истински – Кой съм аз в тези отношения и те отговор ли са или бягство?
Взаимоотношението в най-добрия случай включва хора, които могат да изграждат отношения един с друг по свободен от потребности начин. Въпреки това:
как е възможно да обичаш някого заради самия него, а не заради това, което ти осигурява?
Мартин Бубер смята, че човек не съществува като отделна личност: „Човекът е създание между.“ Според него има два типа отношения АЗ – ТИ и АЗ – ТО.
- АЗ – ТО е отношението между човека и „функционалното“ взаимоотношение. В този тип отношения АЗ (човекът) има предварително видима реалност, където решава дали да изгради отношения с ТО (другия).
- АЗ – ТИ – в тези отношения АЗ (човекът) се прявява и се оформя в контекста на дадените отношения. Следователно човек с всяко взаймоотношение с другия се променя и повлиява, създава се наново.
Когато човек изгража отношения на база АЗ – ТО и има предварителна изградена реалност и очаквания, той скрива нещо от себе си и категоризира отношенията, аналиризра ги, преценява ги и решава каква ще е позицията му.
Когато обаче човек изгражда отношения АЗ – ТИ, той участва с цялото си същество.
Ако човек изгражда отношения с по-малко от цялото си същество, ако затаява нещо, като например изгражда отношения въз основа на алчност, очакване на нещо в замяна или остава в позицията си на зрител и се интересува от впечатлението, което неговите действия ще създадът у другия, тогава срещата от АЗ – ТИ, се превръща в АЗ-ТО.
Теорията на Мартин Бубер поставя въпроса доколко човек си позволява да присъства истински в взаимоотношенията и колко истински биха били едни такива, ако всеки поставя и тайно очаква да използва другия като инструмент. Тогава възникват два въпроса:
Каква е природата на свободната от потребност и очаквания любов във взаимоотношенията?
Ерик Фром в своята книга „Изкуството да обичаш“ стига до сходно на Мартин Бубер заключение – „Любовта не отнема нашата отделност – това е даденост на съществуването и човек може да я погледне в лицето, не не и да я изличи. Любовта е най-добрият начин за справяне с отделеността. Любовта е активен процес.
и вторият не по-малко важен въпрос:
Как е възможно да изграждаш отношения с друг по свободен от потребности начин?
Отговорът в следващата статия можете да видите като се запознаете с характеристиките на зрялото, свободно от потребности взаимоотношение, който Ялом заключава. Ще се запознаете и с няколко не правилни подхода и нагласи, с който човек влиза във взаймоотношения, за да избяга от тревожността на екзестенциалната изолация. Можете да намерите статията тук.
Ако сте изпуснали статията за определние за Най-истинска среща можете да го направите от тук.
Използвани източници:
Ървин Д. Ялом, „Екзестенциална психология“, ИК Колибри, 2018
Ерик Фром, Изкуството да обичаш, Христо Ботев, 1992
* Всички цитати в статията са от Ървин Д. Ялом, „Екзестенциална психология“, ИК Колибри, 2018
