Добър и лош стрес: как да ги различим

Стресът не е еднакъв за всички — и не е еднакъв за теб всеки ден.

Какви са твоите асоциации към думата стрес?

Преди да продължите да четете – дайте си 1/2 минути да генерирате асоциациите си с нея, преди да продължите с текста. Не търсете правилен отговор – просто първото, което ви идва на ум

…..

…..

Много често, когато чуем думата „стрес“ я свързваме с нещо неприятно. С прекалено много работа, умора, напрежение, безсъние. С едно вътрешно усещане, че сме на ръба на силите си. 

И все пак, ако се замислим най-вероятно ще открием и моменти, в които именно благодарение на стресът сме били по-концентрирани, по-бързи, по-живи, сме били свръх-продуктивни, когато сме имали пълна седмица с задачи. 

Сега, нека разгледаме двата вида стрес, чието разграничение, психологията прави отдавна, но рядко достига до широката аудитория. 

 Добрият стрес, който ни движи напред

Ханс Селие, лекар и ендокринолог, е сред първите учени, които изследват стреса системно и развиват научната концепция за стресовия отговор. Той въвежда термините „eustress“ (добър стрес) и „distress“ (дистрес) в началото на 1970-те, като ги използва, за да разграничи положителните и отрицателните прояви/последици на стресовия отговор. 

“Добрият стрес” е именно напрежението, което изпитваме преди важен за нас момент –  презентация, или поемане на нов проект или при среща с важен за нас човек. Разбира се може да е просто вълнение и силна мотивация, които се появяват по време на самото събитие. В настоящето.

Еустресът обикновено е краткосрочен. Появява се покрай някоя наша цел, а след края на ситуацията — отшумява.

Кога стресът започва да ни изтощава?

Лошият стрес или така наречения “дистрес” картината е различен. Той се появява, когато натоварването е продължило прекалено дълго, ресурсите са се изчерпали, няма достатъчно време за възстановяване между задачите / целите или усещаме, че нямаме контрол.

 Тогава се стига до един момент, в който не просто имаме много задачи, а умът е започнал да живее с тях. Именно така дистресът / СТРЕСЪТ става причина за прегарянето в работа и показването на тревожността. В такива периоди се наблюдава значителен спад в концентрацията и усещането, че „човек върви, но не стига никъде“.

Интересно е, че физиологично тялото ни реагира по подобен начин и в двата случая — отделят се и кортизол, и адреналин. Разликата е в това как умът ни интерпретира сигнала и в продължителността му. Когато стресът е добър, мозъкът „разчита“ ситуацията като предизвикателство, което можем да посрещне. При дистреса обаче, се “разчита” като заплаха, от която не може да избяга. А какво става когато сме под заплаха?  – Човек започва да мисли трескаво и спира да присъства в настоящето.

Часовниково и психично време 

Тук ми се струва уместно да добавя и идеята на Екхарт Толе за психичното време.

Толе прави разлика между часовниковото време – времето, което използваме, за да планираме, да се учим от миналото и да се движим към бъдещето – и психичното време, при което умът ни постоянно преживява миналото или проектира бъдещето.

Проблемът не е в това че човек мисли за утре, а в това, че физически е тук, но в ума си е постоянно някъде другаде.

Работим, но мислим кога ще свърши работата.

Почиваме, но мислим какво ни чака утре.

Лягаме си, но продължаваме да водим разговори и да решаваме проблеми в главата си.

Как да различаваме двата вида в собствения си живот?

Един въпрос, който можем да си зададете , следващия път, когато се усетите напрегнати или тревожни е:

„Това напрежение ми помага ли да се събера около това, което правя, или започва да ме отдалечава от себе си?“

Или пък – в духа на Толе –  можем да си зададете и по-простия въпрос: 

„Тук ли съм в момента, или съм някъде другаде в ума си?“

Добрият стрес не означава непременно, че се чувстваме приятно. Понякога човек може да бъде развълнуван, притеснен и напрегнат, но все пак да е свързани с това, което се случва.

А когато напрежението продължава твърде дълго и умът постоянно живее в „преди“ или „след“, вече не просто имаме много задачи. Тогава имаме все по-малко пространство, в което реално да бъдем.