Сравнението с другите в работна среда: завист или друго?
Перфекционизмът рядко е сам. За него си говорихме в предишната статия. Когато се стремим да се справим безупречно, често започваме да се оглеждаме и в другите, сравняваме резултатите си с техните и преценяваме собственото си представяне през това, което виждаме около нас.
Сравнението е естествено
Още през 1954 г. Леон Фестингер описва как оценяваме себе си в сравнение с другите. Понякога това ни помага да се ориентираме, да открием какво искаме да развием и да видим нови възможности за себе си.
Има два вида сравнение. Единият вид е възходящият. Тогава се сравняваме с тези, които са „по-напред” от нас. Този вид сравнение може да ни мотивира, но може и да ни остави с чувство за недостатъчност. Низходящото сравнение е, когато се сравняваме с хора, които се справят по-трудно от нас. То може да ни донесе временно успокоение, но не непременно да ни помогне да разберем какво искаме да променим в собствената си ситуация.
Здравословното сравнение ни води към действие: виждаме, че нещо е възможно, и тръгваме към него. Капанът на сравнението се появява когато останем само в това. Вместо да си зададем въпроса – „Какво мога да направя?” , се питаме „Защо те могат, а аз не?”. Тогава отлагаме първата стъпка, премълчаваме идеята си, не кандидатстваме за новата роля, защото първо искаме да се почувстваме „достатъчно добри“. Енергията отива в наблюдаване на другите, а не в собствените ни действия. Това може да се случи навсякъде: в оценките, проектите, кариерата, чуждите успехи в социалните мрежи.
Понякога сравнението ни мотивира, а друг път ни оставя с неприятно усещане за самите нас. Може да се появи завист към чуждия успех или съмнение дали изобщо заслужаваме собствените си постижения.
Например в ситуация, в която колега получава повишение. Един човек може да се вдъхнови и да поиска да развие уменията си. Друг може да изпита завист и да започне да омаловажава успеха на колегата. Трети може да си каже, че собствените му постижения са случайни и че скоро ще разберат, че не е достатъчно добър.
Завистта
Много често възходящото сравнение събужда завист. Завистта може да е неприятна за признаване, особено когато става дума за колега. Понякога вместо да си кажем, че искаме нещо, което той има, започваме да омаловажаваме успеха му или да се дистанцираме от него. Но завистта може да ни покаже и нещо важно: какво ни липсва и към какво самите ние се стремим.
Синдром на самозванеца
Понякога чуждият успех не предизвиква завист, а съмнение в собствените ни способности. Това се случва и при т.нар. синдром на самозванеца — когато трудно признаваме собствените си постижения и сме склонни да ги обясняваме с късмет, случайност или външни обстоятелства.
И в двата случая рискуваме да изгубим връзка със собствените си цели. Вместо да помислим какво искаме да променим, се съсредоточаваме върху чуждия успех или върху съмненията в собствените си способности.