Много често, когато създаваме отношения с нов човек в живота си, първоначално го виждаме в най-хубавата му светлина. Имаме очаквания и фантазии за един човек, който ще ни даде уют, грижа, приемане, любов. Именно те ни дават смелост да се доверим и покажем уязвими. Благодарение на тях и на желанието да се свързваме със света около нас, започваме да създаваме отношения.
Какво става, когато тези отношения приключат не по наше желание?
Чувстваме се отхвърлени и наранени. Има случаи, когато дори сме в неведение каква е била причината и съвсем естествено я търсим в себе си.
От къде идва този стремеж да открием грешката в нас и дали това е полезно?
На тези отговори ще отговоря в днешната статия.
Като възрастни се стремим към себеусъвършенстване и регулация. Това наше умение се развива в нас като деца. Когато сме малки, родителите ни са наш коректив. Те ни посочват моментите, в които сме направили нещо недопустимо или неприемливо за тях. По-късно този коректив става социумът, в който живеем (първо училището, а после обществото).
Човек има нужда от тази рамка, без нея не би могъл да съществува в общността.
Какво научаваме от отхвърлянето?
Когато сме деца, всяка една корекция на нашето поведение първоначално се разбира като отхвърляне и за едно дете означава: “Ти не си достатъчно добър за мен, аз такъв не те обичам.”
Така човек, без да осъзнава, започва да изгражда определен модел на поведение. Благодарение на който той е обичан от родителите си, а по-късно от новите любими хора.
През годините и минавайки през процеса на себепознание човек осъзнава голяма част от автентичните си нужди и поведения и този модел бива променен. Процесът не е лесен, но е изключително важен.
Защо тогава продължаваме да изпитваме усещане за отхвърляне от малко познати хора, с които точно сме започнали да градим отношения?
Нека се върнем отново в началото. Нашите очаквания към човека отсреща са натоварени с две неща: нашите нужди и нашите представи. Отношенията с близките са важни. Те носят удовлетворение именно защото задоволяват нашите потребности. Тези потребности могат да са всякакви – нуждата да получваме, да даваме, да бъдем видяни, да бъдем чути, подкрепа, любов и други. Обикновено в началото на едни отношения откриваме кои потребности човек задоволява с тях. По-късно, без да осъзнава, започва да се стреми да ги задържи в живота си и работи върху това да ги прави по-здрави и по-силни.
Ето как съвсем несъзнавано започваме и да градим очаквания към най-близките. Очаквания те да ни помагат да задоволим (или дори те да задоволяват) тези наши потребности винаги, когато имаме нужда.
Много често това е и причината двама души да се карат. Когато някое от очакванията на единия не е задоволено. За това и как да изговаряме тези си очаквания можете да прочете тук.
Сега да се върнем на темата как стоят нещата, когато тези отношения са нови и неукрепнали.
Какво става, когато връзката прекъсне и не е изказана причината – заради нас ли е или не?
Тези очаквания се обръщат към нас самите. А усещането за неувереност започва да расте. Ние се превръщаме в едно дете, което не разбира какво е направило, за да не бъде прието. Търсим външния коректив за нашето поведение.
Тук идва ролята на възрастния в нас, която да ни напомни, че отношението на другия човек не е насочено към нас като личност, а към онази част от нас, с която той се е свързал.
Именно такива са тези тихи случки в живота, които ни помагат да се опознаем, да разберем повече за себе си, какво ни прави истински, кои са нашите потребности и как можем да ги задоволим по здравословен начин и, може би, какви са очакванията, които без да съзнаваме прехвърляме върху близките си.
Затова следващият път, когато се озовете в такава ситуация, задайте си тези въпроси и благодарете за урока, който ви е показал още една част от вас и не забравяйте:
През срещата с другия ние откриваме себе си.
Ако искате да научавате първи за новите статии – можете да следите страницата в Facebook.
