Чувството да се довериш и да очакваш човека отсреща да те закриля, да ти помага, да е мил с теб, да е твой приятел и да те приема. Ужасно страшно и ужасно безопасно, когато се случи. Малко са хората, на които се доверяваш и се оставяш в техни ръце и на тяхно покровиртелство. – родители, семейство, близки приятели и терапевти. Това беше темата на първа част от статията – Жертва – Насилник. Можеш да прочетеш повече – тук.
Когато отношенията ни се променят, и сякаш човека отсреща е непознат и не ни разбира, ние се чувсваме беззащитни, наранени, отхвърлени, неразбрани.
Да си простиш, че си оставил да бъдеш наранен, а после ти си бил човека, който е наранявал. Това става като най-страшният ти кошмар, който си сънувал и е бил толкова реален, че дори спомена за него те оставя без дъх.
Как се справяме с това усещане? Как да се предпазим от последващо насилие? Как да не влизаме в такива отношения? Как да намерим сила в себе си да се защитиим? Ако сме били в ролята на жертва, то не сме имали възможността да се защититим. Нито с агресия, нито показвайки колко сме нараненни. А дори и да сме успяли – това не е довело до резултат.
Литература и универсално средство за справяне – Няма.
Има дълбко себеосъзнаване и разбиране. Нужна е открита комуникация и различно действие. Но, действие не с цел – ще те нараня или ще ти покажа, колко съм наранена и безпомощна, а с цел – промяна. Всяко стоене в състояние на – „вижте ме, колко съм зле” – НЕ е действие. А всяко действие, породено от желанието – „сега ще докажа, че Ти си грешен” – също. Действие, породено от стремежа да спасиш ситуацията и да пренебрегнеш нуждите си уж за малко, само и само след време да го използваш като контра атака, също не е правилно.
Много често бягството е единственият ни изход. Но помага ли наистина?
Как да се изправим пред най-големите ни страхове?
Ако не смеем да покажем зъбите и силите си, защото като малки сме виждали колко е страшно това в лицето на родителите ни и колко болка ни е носила тяхната агресия, то тогава как може да се научим да се защитаваме чрез изразяване на болката ни или чрез чиста агресия към насилника?
Всички знаем поговорката, че с юмруци не се постига решение, но дали именно те не помагат да повярваме в себе си. Как да се опълчим пред най-близките ни без да ги нараним, но да им покажем колко болка са причинили? Как да покажем къде е грешката? Как да се научим да бъдем силни? Как да се доверим отново? Как да се научим да не приемаме последващите в живота ни асоциативни ситуации твърде лично?
С вяра в себе си, с изразяване на емоциите, с доверие в собсвените си ресурси и уважаване на най-ценното – способносттта ни да обичаме първо себе си.
Ако и ти се разпознаваш в тези редове, не се спирай, запиши се за група или индивидуална среща с мен
Няма отговори